8 октомври – Ден на българската стенография

138 години от създаването на Българската стенографска система на словенеца Антон Безеншек ще чества Варненската стенографска общественост. Създадена за нуждите на новата българска държава, тя обслужва първоначално Народното събрание, след което се разпространява в цялата страна. 

Във Варна първите сведения за въвеждането й като избираем предмет са за 1907 година, в Мъжката гимназия, след това в Девическата и Търговската. През 1925-28 г. варненските ученици от трите гимназии издават уникално за времето си списание "Млад стенограф". От 1959 година започва професионалното обучение на стенографи, машинописци, технически секретари в Икономическия техникум, дн. Търговска гимназия. За тези 50 години Гимназията създава кадри, търсени в органите на държавната администрация, съдебната система, десетките фирми, организации, учреждения. 

Днес традицията продължава ново постъпилите възспитаници, прием 201/2018 година, специалността "Бизнес администрация", където, изучавайки стенография, учениците са със съзнанието, че уникалното писмо в техните ръце ще е един от залозите им за успех в бъдещата професия.

Честит празник млади последователи!

 

 

Антон Безеншек 

15 април 1854 - 11 декември 1915

 

Създателят на българската стенография - словенският професор Антон Безеншек, е бил полифонична личност. Това, че е владеел говоримо и писмено осем езика, е само върхът на неговите познания и ерудиция. Негова е заслугата в родните училища да се въведе предметът „Етика“. Интересите му са толкова всестранни, че името му се свързва с основаването на Пловдивското певческо дружество, известен е и като учител на стотици наши начинаещи пчелари.
Роден е през пролетта на 1854 г. в малкото селце Букове до град Целе, днешна Словения. На 15 април отбелязваме 162-годишнината му.
Антон Безеншек е първородният син на семейство с 8 деца. Още в ранните си младежки години имал аристократична осанка. Носел изящни очила, висока колосана яка и папионка като пеперуда. Бил много стилен и елегантен.

Безеншек се записва в гимназия на дванадесетгодишна възраст и я завършва с отличие, а след това учи във Философския факултет на Загребския университет, където изучава гръцки, латински и български език.
Там научава хърватския вариант на габелсбергеровата система. Като студент организира курс по стенография. За пет години лекциите му посещават над 230 души.

След дипломирането си Безеншек пребивава известно време в Прага и Дрезден. Установява се за по-дълго обаче в Любляна, където получава разрешение за преподаване в местни училища. Отделно започва работа и като главен стенограф в Народното събрание в Любляна. Избран е за чуждестранен член-кореспондент на Френската академия на науките.
През студентските си години се запознава с българина Спас Вацов и през 1879 г. по покана на българското правителство, с препоръката на своя колега Вацов, Безеншек се мести в новоосвободеното Княжество и започва работа като главен стенограф в Народното събрание в София. Съгласява се на по-малка заплата от тази, която би могъл да взема като преподавател в Любляна.

На 25 септември 1879 г. провежда първия курс по „бързопис“ в страната ни. И за 20-ина години успява да научи над 1500 българи на тая новост. Системата му се отличава с изключителна простота и достъпност. Сред българските му ученици по „теснопис“ или „бързопис“ (и двете думи се използват като синоними на стенографията) са Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Тодор Влайков.
През 1884 г., по донос на един от учениците си, че се занимавал с политика, Безеншек е уволнен от работата си в Народното събрание. Но вместо да приеме предложенията за връщане в Словения и Хърватска, решава да се премести в Пловдив. Градът по това време е столица на Източна Румелия.

В България Безеншек се проявява като много предприемчив човек. Бил е съдържател на бюфета на пловдивската железопътна гара, а по-късно и на прочутия хотел "Молле".
През 1902 г. си построява бляскава къща на кокетната улица "Велико Търново", която и до днес стои непокътната, а малка табелка на нея съобщава, че някога тук е живял първосъздателят на българската стенография.
От 1885 до 1905 г. работи в пловдивски гимназии, като прилага съвременни методики за преподаване на чужди езици. Пример за това е неговото „Ново практическо ръководство за лесно изучаване на немския език“.

Когато през 1896 г. е избран за първи председател на Пловдивското певческо дружество, събитието е отбелязано от авторитетни вестници в Париж, Виена, Лондон, Берлин, Белград и Сараево.
„Да се чуди човек откъде европейските новинари са разбрали какво става в сърцето на затънтените Балкани! Но няма нищо за чудене - неуморимият Антон Безеншек изпратил съобщението до елитната преса", пише изследователят Владимир Балчев в книгата си "Забравеният град. Записки от Пловдив".

Стенографът лично разпространил информацията до европейските редакции, става ясно от запазените и до днес документи.
Проф. Антон Безеншек отделял от времето си и за преводи на художествена литература – най-вече на творби на Иван Вазов, пишел дописки и очерци. Сътрудничел на повече от 20 наши и 15 чуждестранни периодични издания.

Всъщност, името на Безеншек често присъства в старите архиви и вестници - има го в почти всички известия за културни празници и концерти. Нещо повече - Безеншек е бил почитан като пчелар и автор на публикации по проблемите на пчеларството.
Получавал е награди от световни изложения, доказал се като водещ специалист.
Отглеждал пчелите си край река Марица, в самия двор на Първа мъжка гимназия, където преподавал известно време. През 1894 г. открива и книжарница в Пловдив. Кръстил я „Пчела“.

Безеншек се връща в София през 1906 г. и остава там до смъртта си. Продължава да бъде активен учен, издава много публикации и преводи. Той е сред основоположниците и на дружество „Славянска беседа“.
Проф. Безеншек преподава в Софийския университет до 1911 г. Умира на 11 декември 1915 г. Публикувайки редица съчинения за България на словенски език, Безеншек има голям принос за запознаването на словенската общественост със страната, като в същото време прави много и за това българите да научат повече за родната му страна.
Днес в Пловдив има паметник на словенеца и улица, кръстена на него. А в София – още една улица и паметна плоча на ул. „Генерал Гурко“, където е живял.